Кралят на баладите Орхан Мурад е незрящ по рождение, но може да върши абсолютно всичко, което окатите правят, включително и да кара кола, макар и на самолетна писта, да готви безупречно, да се бръсне… А освен че пее абсолютно всички жанрове в музиката /бил е дори и рокаджия/, свири на пиано, класическа китара и ударни инструменти. Той е от малцината незрящи, завършили успешно родната Музикална академия с джаз и класическа китара. Магистър е по музика. А отчаяните опити на някои мастити преподаватели да го прецакат още на кандидатстудентските изпити отдавна са „хладен полъх” от миналото, на който артистичният жест на големия изпълнител великодушно е „турил пепел”.

Музикантът, който има в музикалната си биография 14 албума и хиляди сценични изяви по света и у нас, вече се изявява и като артист, научи пръв в. „ШОУ” и това бе поводът за срещата ни с Орхан Мурад, около чието име винаги „ври и кипи” от прелюбопитни истории.

– Орхи, ти не си от попфолк изпълнителите, които напоследък се жалват, че музикалният пазар все повече се свива за чалгаджиите заради „завръщането” на класическия поп, на рока и най-вече всезавладяващият младите рап…
– О, разбира се, че не се жалвам! Аз без работа не съм останал. Имам много участия, дори не мога да смогна. Пък и пея всичко – от–до! Днес съм на турска сватба, утре съм – на циганска, вдруги ден съм в някоя дискотека, по-вдруги ден пея на партито на някой бизнесмен или на някой рожден ден в България или в чужбина… Вписвам се във всички веселби. Аз дори смятам, че не съм чалгаджия в смисъла, който се наложи в публичното пространство. Но, наистина, в някои нови жанрове има доста нелицеприятни неща и като текстове – за наркотици, секс и прочие. А на определена възраст един изпълнител трябва да може да взема своите правилни решения, да има своя естетически критерий. Това се отнася и за попфолк изпълнителите, защото песента и възпитава. Аз правя едни песни, но един алкохолик, например, или човек с по-леко поведение, би направил други песни. Въпрос на ценностна система.

Но ако ме питаш как наистина оцелявам толкова години, ще ти кажа, че съм успял да докосна сърцата на много хора. Направил съм много песни, които са се харесали, и тези хора продължават да имат нужда от моята музика.

– В едно интервю преди години ми беше казал, че в мутренските години си газил до коленете в пари в една стая, където са те вкарали, а мутрите буквално са хвърляли пачки като конфети по кръчмите – сега намират ли се още богати спонсори, които да сложат едно рамо на твой албум?
– Леко те поправям тука: не само аз, но всички колеги от 1995 до 1998 г., като се събираха босовете и ни каниха при тях да им пеем, сме газили в пари до коленете – буквално! Но беше неудобно, като ги хвърляха към тавана и те падаха на земята и се трупаха човек да се наведе и да си събере малко. Но към мен имаха някакво уважение – даваха си ми ги в ръцете – парите, които смятаха, че заслужавам. Не мога да кажа, че бях от най-най – предпочитаните от тях певци тогава. Винаги мацките бяха с едни гърди напред пред мене в това отношение. Но моите песни се харесваха от тия хора.

– Точно на кои от тия мутренски босове си пял, къде и имал ли си проблеми с тях?
– Ами на всичките босове съм пял – от Иво Карамански, Жоро Илиев и Татарчев, та до които още се сетиш! Къде ли? Ами по кръчмите в София, Варна, Велико Търново, Пловдив – навсякъде! По това време аз бях с най-много хитове. Но проблеми с тях никога не съм имал! Разправяха, че е имало разни

гаври с изпълнители

но аз дори не съм присъствал на такива.

– Спомена бившия главен прокурор Татарчев, лека му пръст, той с тях ли беше, в техните среди ли движеше?
– Ами, разбира се! Да! Те и сега са си в едни и същи среди, само че по се крият.

– Като стана дума за магистрати, да те питам: ти водеше едни нескончаеми дела, които се влачиха с години, а на първа инстанция дори не бяха приключени. Съдеше Антоанета – жената, с която си живял на семейни начала шест години и тя те беше ограбила до стотинка, беше ти задигнала много пари, беше те оставила под нулата, с дългове дори, бе присвоила и едно твое почти чисто ново „Волво” – приключиха ли делата, успя ли да я осъдиш?
– Не! Това дело го… прекратиха!?! Няма да коментирам повече! Водих и едно друго дело – за колата. И на осмата година, когато се намесиха „Господари на ефира”, успяха да ми върнат колата, но само че от волвото бяха останали само ламарините! За нищо не става!… Не се интересувам по никакъв повод вече от тази особа!

– За още едни „дела” да те питам. Ти си член на „Мюзик аутор”. Беше разкрито, че пет твои песни са откраднати от сръбски и турски изпълнители – успя ли да получиш възмездие, да ги накараш да си платят за плагиатството?
– Писахме писма до съсловните организации в Сърбия и Турция по този въпрос. Свършихме работата на едно цяло следствие, но отговори от техните организации така и не получихме.

– Значи пак пи „една студена вода”?
– Балканска работа! Но не съм пил една студена вода, защото и в Сърбия, и в Турция ме знаят кой съм. А и моите колеги от България откраднаха стотици песни на балкански композитори по тоя начин, по който и аз бях окраден…

– Имаш предвид с кавърверсиите ли – вземат чуждата музика, слагат български текст?
– Точно така! Всичките ни певци го правят, с много малки изключения. И когато стана огромен процентът на тия песни на пазара – над 80%, и това се забеляза от съседните нам страни, взеха вече да се опитват да си ги купуват. Плащат, подписват някакви споразумения и т.н. Но допреди 5-6 години поголовно си ги крадяха и си ги пееха!

– Чувстваш ли се по-защитен от последните промени в закона за Защита на авторските права, а и вече регламентираното заплащане на музикалните клипове в You Tube на българските изпълнители?
– За мен тези промени са закъснели. Тепърва „Мюзик аутор” е сключил договор с You Tube. Но от това закъснение аз съм загубил над 100 хиляди долара. Тази сума се получава от милионите отваряния на мои песни, макар и за стотинките, които се дават на всяко кликване на песен или клип.

– Но колкото и „студена вода” да си пил в тоя живот, а тя не е малко, твои фенове и приятели твърдят, че си късметлия, защото създаде едно страхотно семейство с Шенай. С жена ти сте заедно вече 12 години, неразделни сте, имате ваша дъщеричка Сузи, а Съни – от първия брак на жена ти, пък става причината да се ожените и ти не я делиш – смяташ я за свое родно дете. Щастливо семейство сте четиримата!…
– Точно така! Слава на Всевишния! Създал ме е такъв, комплексен, музикант. Но и не съм човек, който хленчи! Не съм научен на това още от малък. Уроците ми са да се справям с всичко сам и го правя толкова години вече. Сам! Разбира се, откакто сме с Шенай, тя е неизменно до рамото ми, за ръка сме хванати в тоя живот. Аз не хленча! И точно за това, и сигурно заради това,

Господ ми дава дори повече, отколкото е нужно

Знам, че човек като е достатъчно позитивен в действията си, се получава по този начин!

– Дори започна и да пееш с жена си! Как стигна до идеята, че след толкова години заедно в живота, ставате и сценични партньори в любовен дует на песента ти „Един живот”?
– Бях в студиото, когато тя чу за първи път песента, а когато прочете и текста, каза, че това е нейната песен! Поиска и тя да опита, да я изпеем двамата в дует. Аз зная възможностите й. И реших, че би станало много интересно, защото с професионална певица всеки може да направи хубава песен, но с непрофесионална като нея да направи песен, си е постижение.

– Слушала съм тази песен и, без комплименти, мисля, че Шенай звучи диво, има някакъв позитивен, едва доловим контраст между шлифовката в твоята гласова бленда и неподправения изблик на дивото звучене при нея – това ли търси?
– Не! Но се получи. Шенай звучи съвсем натурално, но в съзвучие с мен. Това исках. Но, ти го каза хубаво – „диво”! Да настина звучи неподправено, диво!

– Дотук ли спира творческият ви тандем?
– О-о-о, не! Сега с Шенай правим една бърза лятна песен, казва се „Тяло в тяло”. Вече почти е готова и ще я записваме тия дни. Музиката и аранжимента са мои. С дъщеричката ми Сузи също правим една нейна песен. Предстои да запишем тия дни и нея.

– Като твоите балади ли е жанрът й?
– О, не, хип-хоп е! Това е музиката сега на младите. Сузи е на 11 години, а дуетната й партньорка Саша – на 21. Нарекли са песента си „Сестринска любов”. Аз съм само аранжор и записвач. Сузи е тръгнала от малка с нас по участия, по сцените. Пее много хубаво. Наследила ме е в това отношение. И не само в това!…

– Споделяш, че е палава, че като малка ви е спретвала много номера, побърквала ви е – още ли е толкова щура?
– Така е, на едни концерт като малка я бяхме изгубили. Сузи беше на четири годинки. Изчезна. Всеки беше тръгнал да я търси, с полиция, кой с каквото може, и я открихме в една кръчма, седнала с едни старци на една маса и си лафи. И аз като малък бях много нервен.

Псувах много

и Сузи имаше такъв период като малка, псуваше, но го изживя.

– А при вас ли е Съни –Александра – голямата ви дъщеричка, която ти приемаш изцяло като свое дете; тя е станала причина да се срещнете с майка й, защото те е поканила на рождения си ден и, отивайки неочаквано за всички на него, всъщност срещаш бъдещата си съпруга-Шенай?
– Точно така. Съни е на 21 години и вече е студентка в Лондон. Учи музикален мениджмънт в „Метрополитън юнивърсити”.

– Кога последно се видяхте?
– Ами съвсем наскоро, макар и по малко неприятен повод. Имаше една кистичка за операция. Дойде си по спешност- от 19 до 25 март си беше тук. Мина набързо операцийката. Oправи се и си замина.

– А докъде стигна с писането на книгата за твоя живот?
– Абе, само съм я започнал, но смятам да я завърша много, много години след този момент, в който разговаряме с теб. А щом един ден остарея и сляза от сцената, ще имам време за това. А не го виждам да стане скоро, защото имам още много, много емоции да изживявам. Искам да продължа да обикалям света, да се срещам с хора. Предстоят ми турнета в САЩ, Испания и Турция.

– Значи като се пенсионираш, ще пишеш мемоари?
– Виж, в България няма надежда за достойна старост, така, както е по света, за достойно пенсиониране. Много страхотни звезди от близкото ни и далечното минало умряха като кучета. Останалите, да са живи и здрави, карат много незавидна старост като Борето Годжунов и други. Я погледни как умряха Боян Иванов, Вили Кавалджиев…? А Емил Димитров – най-голямата ни звезда на всички времена – умря като куче, с 65 лева пенсия, мисля, че толкова е била?! Нашето общество, държавата ни, няма отношение към талантите. Те ги обичат и им се кланят само когато са на най-високото. А видят ли, че тръгват надолу – обръщат гръб. Но, примерно, в една Турция съвсем не е така: Един Орхан Генджабай, Баръш Манчо /който почина/ но и мн. други карат достойни старини! Само тук у нас не си обичаме творците; мразим интелигенцията си; завиждаме; злобеем срещу нея.

– А какво стана с мечтата ти да прогледнеш?
– Тя по-скоро е детска мечта, отколкото нещо, което да е на дневен ред. Изписаха се толкова лъжи по тази тема – че съм се бил оперирал, че съм прогледнал, че не знам си какво, а аз само бях на преглед при Ернст Мулдашев. И реших, че не мога да си позволя тези операции, които са многобройни и много скъпи, а и не е сигурно дали ще прогледна след тях.

– В детството си си имал малко зрение, питам те чисто като човек: ти Шени не си я виждал, а тя е много красива жена, но я докосваш – ръцете могат ли „да виждат”?
– Нали знаеш, че най-хубавите неща не се виждат с очите? А кой казва, че ръцете не можели да виждат? Аз казвам, че ръцете виждат също като очите! При зрящите има лаф: „Очи – пълни, ръце – празни!”. А при мен е обратното.

„Очи – празни, ръце – пълни!”

/смее се – б.а/.

– И, реално, само с тези специфични сетива ти ще „виждаш” и филма, в който научих, че вече се снимаш – комедията „Бай Кольо Марсианеца” на режисьора Димитър Парашкевов?
– А-а-а, значи си научила и за това?! Но то е много прясно! Знаеш, че от години режисьорът работи с незрящи хора, нали? А разбра ли, че и моето последно парче – хумористично, даже пародийно, влиза в последния, шести епизод за този сезон на „Бай Кольо Марсианеца”?

– Не! Но какво представлява то и изобщо каква е ролята ти?
– Играя ролята на братовчеда на Бай Кольо Марсианеца. И в един от епизодите аз поздравявам брат`чеда с туй /мойто парче, де/ казва се „Нашия град” – живо, игриво. Пускам едни музики. Кълча се /смях/.

– Кажи поне малко от текста, защото няма как да „пренесем” в това интервю музиката, нали?
– Пея: „Нашият град е най-готиният град, всеки срещнат тук е баджанак, или брат…” /смее се/. И като фъфля, и като хвърлям едни страшни гьобеци, като пращам едни „поздрави” – не ти е работа! Як купон в кадрите!

Едно интервю на Керка ХУБЕНОВА
источник – http://www.blitz.bg